Автор: Д-р Войн Божинов
Под ръководството на президента Александър Вучич, официален Белград отново влезе в ролята на първостепенен балкански фактор, какъвто той бе през времената на маршал Йосип Броз Тито. Казано по-точно – поне такава е амбицията на сръбския държавен глава, полагащ сериозни усилия да представи себе си и държавата си за крайъгълен камък в Югоизточна Европа. Необходимо е да се признае, че донякъде президентът Вучич успява да стори това. Инициативата „Отворени Балкани“; блокирането на Косово в ООН (осъществявано с помощта на Русия); очевидната намеса на властите край Сава и Дунав във вътрешните работи на Черна гора, на Република Северна Македония и на Босна и Херцеговина и демонстрацията на добри отношения между Вучич и словенския премиер Янез Янша са видимото доказателство, че сръбската сянка надвисва над бившите републики от несъществуваща Югославия. Отделно следва да се добавят широко отразяваните по сръбските проправителствени медии топли и сърдечни реплики, разменяни между сръбския държавен глава и френския президент Еманюел Макрон, отиващият си германски канцлер Ангела Меркел и „вечният“ унгарски премиер Виктор Орбан (последният наскоро открито призова за ускореното приемане на Сърбия в Европейския съюз). Тези рандевута онагледяваха уж важността на Вучич (и на страната му) пред сръбската общественост, постоянно убеждавана от телевизионния екран, колко е значима Сърбия за европейската и даже за световната политика. Дали, обаче, това е така и каква цена плащат обикновените сръбски граждани за подобни „успехи“ на белградските управляващи?
Жизненият въпрос, стоящ пред сръбското общество може да се резюмира по следния начин: глобалните сили като Съединените щати, Китай и Русия искат своето, за да участват в играта на сръбския президент. Икономическите интереси на Щатите, а и на т. нар. колективен Запад, например, стоят зад глобалната компания за полезни изкопаеми “Rio Tinto“. Тя се е устремила да усвои запасите от литиум (lithos), намиращи се в сръбската земя, което става с любезното съдействие на управляващите в Белград. Последните вероятно получават и някаква допълнителна мотивация, за да подпомогнат плановете на световния гигант. Намеренията на “Rio Tinto“, представени пред сръбската общественост преди няколко години, звучаха повече от прекрасно – инвестиции от 2,4 млрд. долара в минното дело по поречието на р. Ядар, повече от 1000 постоянни работни места и ангажимент за още 2000 души, покрай геоложките проучвания на терена и т. н. Дотук всичко изглеждаше повече от добре, но с времето жителите на град Лозница и околността се срещнаха с по-различна реалност. През миналата година мината край градчето достигна до пълния си капацитет – добиването на 58 000 тона литиум. Форсирането на производствената дейност доведе до рязкото влошаване на екологичната обстановка край р. Ядар. Местните жители непрестанно се оплакват от лошия въздух; отровената почва; голямият брой на смъртни случаи сред добитъка, необичаен за предишни периоди. Според тях това се дължи на технологичния процес, използван за добива на полезното изкопаемо, което се пречиства чрез палитра от химикали.
Изброеното дотук доведе до масови екологични протести в Сърбия, изпъстрени с политическа окраска, защото хората поставяха ребром въпроса за отговорността на властите и персонално на президента Вучич, публично застанал зад проекта на “Rio Tinto”. Тук сръбският държавен глава попадна в собствения си капан. Сънародниците му остро негодуват от присъствието на “Rio Tinto“, но той нищо не може да предприеме, тъй като е дал думата си за пълно съдействие пред видните западни политици и бизнесмени, които могат да оттеглят подкрепата си за сръбския държавен глава, ако той посегне на инвестицията им, т. е. на грабежа на сръбски природни ресурси.
Вучич се намира в същата задънена улица и по отношение на Китай. За сръбския президент предизвикателството с Пекин започна, когато той усърдно насърчаваше и търсеше китайските инвеститори, заради което Вучич проговори дори и на мандарин. Логично китайците приеха поканата, но те не се интересуваха от влагането на пари в производство, а дойдоха в Сърбия с две ясни цели – да използват страната като транспортен коридор и да сложат ръка над нейните недра. И двата стремежа на Пекин се осъществиха. Сърбия подобри значително транспортната си инфраструктура, благодарение на китайски фондове, подсигуряващи значителни заеми, а бизнесмени от поднебесната империя, притежаващи „Zijin Mining Group“, взеха на концесия медните мини край сръбския град Бор. И тук, обаче, се повтаря същият сценарий както с “Rio Tinto”. Китайският гигант обеща инвестиции от 1,26 млрд. долара, а след като влезе във владение на рудниците, жителите на града, иначе привикнали с рудодобива от десетилетия, започнаха да дишат мръсен въздух, отровил, в буквалния смисъл на думата, ежедневието им. Положението в Бор стана толкова тежко, че през лятото на 2021 г. общината заведе дело срещу „Zijin Mining Group“, надявайки се, че ще привлече повече внимание от страна на централната власт, но Белград засега остава сляп и глух за воплите на борчани по понятна причина – нежеланието да се кара с могъщия Пекин.
Всичко набелязано дотук води до извода, че в желанието си да балансира между великите сили, Вучич се оказа в задънена улица, до която стигна единствено и само по свое желание. Обстоятелството, че Москва държи на каишка управляващите край Сава и Дунав с газопровода „Балкански/турски поток“, както и споменатите факти за западното и китайското влияние в Сърбия, наместо да дадат широко поле за действие на сръбския президент, още повече стесняват възможностите му за маневриране, поставяйки го между чука и наковалнята чрез принудата да избира – или интересите на големите държави, или желанията на собствения му народ. И ако собственият народ може по някакъв начин да стои подтиснат, то от дългите ръце на глобалните политически играчи е трудно да се избяга. Впрочем, ставащото в западната ни съседка следва бъде сигнал за нас. Задължени сме да се замислим какво ни очаква, ако продължаваме да предоставяме и без това малкото си природни богатства на филмови герои като крокодила Дънди.
