На 14 ноември 2021 ще имаме избори 2 в 1 – президентски и парламентарни. Това означава и две кампании в рамките на един месец. Контекстът е повече от сложен – една година на нестихващо политическо напрежение, два последователни безплодни парламента, трети избори за шест месеца, затъващо служебно правителство осимволено от един заседнало-потъващ кораб, растящи цени и боботещи отдолу социално-икономически проблеми. Откъдето и да се погледне ситуацията предвещава бурна зима и нестабилна политическа среда с реално опасно въздействие върху бизнеса и домакинствата. Въпросът е какво е важно, приоритетно и рисково в такъв момент.
Да се върнем на кампаниите. Едната може да се определи като интересна, а другата като важна. Интересната за публиката ще е президентската. Тя е мажоритарна, имаме сблъсък на личности, субектите са изчистени и много по-мобилни в сравнение с по-тромавите откъм представяне и послания политически партии. Парламентарният вот, обаче, е по-важен за решаването на проблемите на същите бизнес и домакинста, за решаване на текущите проблеми, за стабилизиране и изваждане от кризата на „кораба“ България.
Президентската институция е така конструирана от бащите на конституцията, че може да създава проблеми и/или да успокоява ситуацията, но не може да ги решава генерално. По-лесно може да дестабилизира, а по-трудно да стабилизира политическата система. Затова исторически сблъсъците президент-правителство (партии) са в пъти по-чести, отколкото синхрон и взаимодействие. Само някои от примерите са Желю Желев-Филип Димитров, Петър Стоянов-Иван Костов, Георги Първанов – Сергей Станишев. Сравнение с останалите европейски страни показва, че България е с най-проблемната конституционна уредба по отношение на държавен глава и правителство – най-вече като начин на избиране и като правомощия. Отделен въпрос е биологично-възрастовият, който усложнява до безобразие картината на властта у нас. Получава се едно двувластие, което рано или късно избива в желание за доминация и власт. Човешката природа почти винаги се проявява над институционалната рамка. Може да приемем, че всеки кандидат за президент отива към подобен пост най-вече воден от своята амбиция. Избирането на един човек в своето акме директно от избирателите му дава огромно самочувствие и заряд за политическо действие. А следва сблъсък с реалността. Закономерно дрехите на конституцията му стават тесни. И тук особено важна е ролята на човека като зрялост, характер, възпитание, култура и компетенции, за да уплътни поста и да го направи функционален – да е овладял емоциите и егото, да не се блазни от дребните благини на властта (коли, секретарки, духова музика и т.н.), да е смирен и широко скроен, да е по-пасивен по отношение на текущия политически процес.
Мъж на 40-50 години, в апогея на силите си, може да „полудее“ от оковите на българското президентство в условия на парламентарна република. Затова повечето европейски президенти са представители на третата възраст – надмогнали егото, амбицията, желанието за власт и преследване на политическа кариера, търсещи и даващи стабилност, копромисни и улегнали – Австрия (1944), Ирландия (1942), Италия (1941), Германия (1956), Малта (1942), Португалия (1948), Гърция (1956), Финландия (1948). Сравнение с Хърватия и Албания показва поразителни сходства с Българи. Изборът на сравнително млад и активен президент при тях почти винаги води до тежки конфликти с изпълнителната власт.
На повечето места те се избират от парламента, с което не къса връзката между него и политическите партии. Да не говорим за „служебното правителство“, което е форма на безконтролна еднолична власт, която не същестува в нито една демократична държава, по начина по който е уредно у нас. Защото то не може да решава текущи проблеми, отвъд кратък времеви хоризонт. Ако е качествено може да направи някои важни и бързи положителни действия, но ако е кадрови провал, прокорупционно, липса му морал и фокус, може да е катастрофа за държавата.
Но да се върнем към предстоящата кампания. Откъде може да дойде опасността? Фокусът ще е президентската надпревара, защото е по-интересна. Тя ще е любопитна, интригуваща, остра. Парламентарната обаче е по-важна. Тя ще е определяваща за управлението. Решението на проблемите идва по веригата избиратели-партии-парламент-правителство. В този ред и през този вот, защото сме парламентарна република. Лидерите на партиите са централните фигури. Тезата ми не е, че трябва да пренебрегнем президентската кампания, но не трябва да позволим тя да „захлупи“ парламентарната. През парламентарния вот могат да започнат да се решават проблемите в икономиката, здравеопазването, образованието, социалната сфера и т.н. През президентската могат да се влошат, ако имаме президент, който иска да властва, да не подпомага консенсуса, да се меси в работата на партиите и да е активен участник в политическия процес. Той/тя се бори за 5 сигурни години, а обществото се бори за незабавна стабилност, спокойствие, търсене на устойчивост в рамките на седмици и месеци. Колкото и шокиращо да звучи в момента, поне за малко, имаме нужда от пасивен президент, за да се успокои партийната система. Напоследък все повече се чува, че партиите са вредни, че не заслужават доверие, че са лоши. Само, че връзката партии-състояние на държавата е много пряка. Нестабилната партийна система рефлектира върху политиката, а оттам директно върху икономиката, доходите, бизнеса, цените, работата на администрацията, дисциплината в обществото, текущите проблеми по сектори, престъпността, а след това пряко върху всяко домакинство и неговите индивидуални членове – деца, младежи, възрастни, старци.
За да обобщим, не бива да позволяваме да се превръщаме в зрители на собственото си шоу, защото това е най-прекият път към задълбочаване на собствената ни криза. Интересното е за гледане, важното е за взимане на решение и действие. Първо информиран и критичен избор, а после трябва да се действа.
Д-р Калоян Методиев (институт „РЕГО“)
